Проф. д-р Станислав Семерджиев (Стенли) – съвременният Дон Кихот
Преди време, в едно интервю проф. д-р Станислав Семерджиев каза, че талантливият, но скромен творец в България има три изхода. „Първият, да избяга и голяма част са го направили. Вторият – да се затвори в себе си, да замълчи и да се опитва да оцелява в собствения си свят. Третият изход e – като на Дон Кихот – да се опитва да се бори с вятърните мелници докрай, и да умре по същия трагически начин като рицарят от Ла Манча. А тези, които защитават този вариант на живот, май са останали най-малко, и за съжаление, ще последват изцяло съдбата на Дон Кихот“. Тези негови думи и досега отекват в съзнанието ми. Първо се натъжих, но после разбрах, че Стенли, както го наричат с любов студентите му, на които е и Ректор в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, е заразен от „третият вид божествена лудост, която кара хората да създават поезия; а тази лудост идва от Музите и хората…“, и от „четвъртия вид лудост – Любовта, тя се дава от боговете за най-голяма сполука на човека“ (Платон – „Федър“, начало на 2-ра реч на Сократ). От красивата лудост! Неговата отдаденост към студентите и Академията, е безмерна. Трети мандат Ректор, той е изцяло посветен на идеята НАТФИЗ да бъде Академия на световно ниво и го постига, а с девиза „Учи в България, завладей света“ доказва смисъла му. Колко световно известни творци станаха доктор хонорис кауза и колко майсторски класове се проведоха досега на територията на НАТФИЗ, не мога да изброя. Самият той има достатъчно добра международна кариера – от 2011 година е изпълнителен директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионните висши училища (CILECT), която обединява 180 институции от 65 страни. Създател и ръководител е на специалността „Драматургия“ от 1991 г., освен другите си филми, автор е и на първия български дългометражен сериал „Хотел България“ – 2004 г., излъчен по Нова Телевизия, който „повлече крак“ за последващите актуални български сериали.
Защо пиша тези редове точно сега. Някой ще кажат, че най-вероятно защото през 2018 година НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ отпразнува 70-годишен юбилей и през цялата година имаше чествания на вдъхновяващия празник, но всъщност, това беше една „обикновена“ година за НАТФИЗ, в която Вдъхновителите и Вдъхновените бяха равнопоставено окрилени от красивата лудост на таланта и вдъхновението да твориш и създаваш изкуство, въпреки всичко което битът ти поднася.
Да се чувстваш част от историята на НАТФИЗ, от този живот и атмосфера. Да бъдеш едновременно наблюдател и участник. Дълбоко в себе си да си посветен и просветлен. Да осъзнаваш пълноценно Същността да искаш да твориш. Това бе и е моята сбъдната мечта, усещането за магия, за тръпката, че съзнанието ти гори.
Вдъхновението от тези млади и вече не толкова млади Будители ме накара да проумея, че няма напразни мечти и усилия, че вложената енергия и любов винаги се отплащат. Защото всичко е почти както във филмите с добра драматургия (както би казал Стенли): трябва да минеш през много перипетии, да страдаш, да се отчаеш за известно време, дори за миг да се откажеш, а после да се амбицираш отново и да упорстваш, да търсиш, да обичаш, да полудееш от любов и така да стигнеш до там, докъдето ти стига погледът – че и отвъд него.
Да си близо до НАТФИЗ и до Вдъхновителите – студенти и преподаватели, това е стихията която те кара да чувстваш, че стъпваш няколко педи над повърхността, а летенето да ти се струва най-обикновеното нещо на Земята, като в най-красивите ни сънища.
