Проф. д-р Станислав Семерджиев: Доналд Тръмп е по-добър от Чарли Чаплин

Проф. д-р Станислав Семерджиев е  Ректор трети мандат на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“  (когато го избират първи мандат през 2003 той е само на 40 години и сега продължава да е най-младият ректор в БГ!). Стенли, както с любов го наричат студентите му, е създател на специалността „Драматургия“ в НАТФИЗ и над 50% от действащите сценаристи в БГ са от неговата школа, включително от най-актуалните телевизионни сериали в момента. През 2004-та реализира авторския сериал „Хотел България“ (Нова ТВ), който остава в историята на телевизията като първия български сериал с разгърната структура в над 80 епизода.

Проф. Семерджиев е продуцент и сценарист и на проекта „Авантюрата Хамлет“ – 2008 г. (един от режисьорите, на който е Грег Роуч, познат и от световно известния сериал „Досиетата Х“). На този филм един от 20-те най-големи шекспироведи в света – Марк Бърнет, посвещава цяла глава в последната си книга. Пак за „Авантюрата Хамлет“, Мартин Браун, продуцентът на „Мулен Руж“ и „Ромео и Жулиета“ (реж. Баз Лурман), заявява, че го преподава на студентите си в Австралия, а научното издание на университета в Торонто, Канада, му посвещава специална студия.Най-новата творческа работа на Станислав Семерджиев е сценария му по култовия роман на Владимир Зарев „Разруха“, който се очаква да бъде киносъбитието на 2018 година!…

• Проф. Семерджиев, нямах намерение да започвам с толкова „жълта“ тема, но някак се изкуших, защото знам, че сте специализирали „Продуцентство и Сценаристика“в ЛосАнжелес и Мюнхен и имате отношение към „холивудските“ теми. Как ще коментирате разрастващия се секс-скандал с едни от най-известните холивудски продуценти и актьори, който се оказа, че не е „всяко чудо за три дни“?

Холивуд в момента участва в мега-сценарий, който не е продуциран от големите студия, а от най-добрия сценарист, режисьор и актьор на планетата, по-добър и от Чарли Чаплин – президентът Доналд Тръмп. Холивуд беше основното „гнездо на осите“ по време на президентската му кампания, а и след избирането му на поста. Тръмп беше обявяван за манипулатор, за сексуален маниак, за простак, грубиян и сексист. Не остана Холивудска звезда, която да не си упражни красноречието върху него. Днес светът с изумление научава всеки ден потресаващи новини за звездите, които обича – колко превъзхождат по всички изброени пороци Тръмп. Скоро няма да остане неокаляна личност. Когато всички са в калта – кой ще смее да посочи Тръмп като единствен злодей?!

• Това прозрение ваше ли е или имате някаква информация по въпроса?

(Смее се.) Един професионален сценарист няма нужда от особена информация, за да прозре който и да е сценарий, построен по класическа схема.

• А как и кога ще завърши тази “класическа” холивудска боза?

Абе хем е боза, хем не е. Много хора започват да смекчават негативното си отношение към Тръмп, след новите разкрития. Аз не очаквам скоро да свърши. Ще се появят още търсачи на слава, които след 30 години амнезия и стотици любовни снимки със своите идоли, ще ги предадат за 30 сребърника.

• Добре, темата очевидно е с потенциал за продължение, но аз си запазвам правото да го направим примерно след месец, а сега искам да пренесем читателите ни към обратната страна на „холивудския разврат“ – от 23 до 28 октомври в консервативната и неутрална Швейцария се проведе световен конгрес по „Трансмедиа и интердисциплинарност:“ по линия на СИЛЕКТ (Международна асоциация на висшите кино и тв училища – 180 на брой, на която сте Изпълнителен директор от 2011 досега, след като сте били и 8 години Вицепрезидент преди това).Какво всъщност означава Трансмедиа и какъв е смисълът да се провежда специален конгрес по тази тема? Какво значение има това за образованието по кино и ТВ – по принцип и в НАТФИЗ?

Трансмедия е понятие, което все още не е добило гражданственост, дори и в България, пък и в света. На някои места го наричат Кросмедиа, на други места го наричат Интермедиа. Всъщност Трансмедиа е обобщеното понятие за едновременното съществуване на един продукт в различни медийни платформи. Т. е., един филм още от самото начало трябва да бъде замислен така, че да бъде разпространяван едновременно и с най-добър възможен успех, и в киносалони, и в телевизия, и на видео, и като компютърна игра, и като апликация в социалните мрежи, и като виртуална реалност, и като франчайз на продукти. Замисълът трябва да започва много преди самия филм да бъде създаден. Това има фатално значение за обучението по кино и телевизия във вида, в който ние го познаваме днес. Защото ние в момента говорим и обучаваме нашите студенти все още в класическия начин на правене на кино и телевизия. А истината е, че те трябва да започват с мисълта,че този филм ще се гледа на мобилния телефон, че към него трябва да бъдат направени, примерно, профили на персонажите във Фейсбук, че трябва да може да се превърне в компютърна игра, че по него трябва да могат да се произведат десетки, да не кажа стотици възможни франчайзи от типа на фланелки, на играчки, на различни уреди за дома… Реалноза Трансмедиа се говори само там където има развита индустрия. Там където няма такава, никой не говори за Трансмедиа, защото хората незнаят как да оползотворят възможностите, които съществуват на пазара.

• През 2018 година НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ чества 70 години Учебен драматичен театър и 75 години въобще от театралното образование в БГ… Какво се е променило оттогава до днес, какво ценно е унаследено от големите театрални творци, създали Академията и как ще го отбележите?

Не смятам, че нещо съществено се е променило в обучението по театър в тези 70 години, защото театърът съществува във вида, в който съществува и днес, от 5 хиляди години. Той е съществувал по този начин в древен Китай, в древна Япония, в древна Месопотамия, в древна Гърция. Театърът продължава да е изкуството на живия контакт на актьора със зрителя. Всъщност, в това е неговата основна стойност, неговият смисъл – да се създаде усещането за празничност, усещането за синхронност на възприятието. Честването на тези годишнини има значение дапокажем, че не сме забравили традициите, че държим на приемствеността… Но не смятаме да го отбелязваме с някакви фойерверки.

• НАТФИЗ спечели проект на МРРБ (Министерство на регионалното развитие и благоустройство)- 3 млн. лв. за реновиране на сградата на Учебен куклен театър и Кинофакултета на ул. “Стефан Караджа“. Много или малко са 3 млн. лева, как по-точно ще бъдат усвоени?

3 милиона лева могат да бъдат и много, и малко. В нашия случай, една огромна сграда – 6 етажна, трябва да бъде, буквално, разчистена до основии отново изградена, така че да отговаря на модерните представи за обучениев областта на кукления театър и в областта на киното и телевизията. Ясно е, че тези 3 милиона лева са за строително-монтажна дейност, те не са за оборудване.И ако държавата не осигури допълнителен ресурс за оборудване, ще сиостанем с една прекрасна празна сграда, както са например повечето читалища в България по селата.

• Как се съчетава този тежък мениджмънт на местно и световно ниво с отговорна творческа работа, като тази по романа на Владимир Зарев „Разруха“, който до този момент никой не успя да екранизира?

Трудно се съчетава, защото от една страна, покрай световната организация (СИЛЕКТ), има доста събития,на различни места на света, които трябва да създам, да проследя, да ръководя. От друга страна, работата в НАТФИЗ,и особено промените, които се наложи да въведем за да модернизираме образованието в Академията, отнемат много време. А от трета страна, творческият труд изисква усамотение, спокойствие, за да може човек да се отдаде напълно на персонажите, да влезе в тяхната кожа, в тяхната психология и да се опита да изгради правдоподобни взаимоотношения, реакции, мисли и диалози.

• Каксе стигна до решението точно вие да бъдете предпочетен от автора Владимир Зарев за сценарист на „Разруха“?

Мисля, че на това нещо може да отговори само Владо Зарев, защото той многократно в последните години ми беше казвал, че не вижда друг сценарист, с когото би искал да работи по този роман. За мен това беше и ласкателно, и задължаващо, тъй като аз много ценя неговата проза. Смятам, че той е един от най-големите живи български романисти на световно равнище. Говорили сме и за сценарий по романаму „Поп Богомил или съвършенството на страха“ (2004 г.), който има интересна притчова структура в стила на филма „Рашомон“ (реж. Акира Куросава, 1950 г.), с четири различни гледни точки към едно събитие. Въобще, неговите романи са благодатна основа за работа за всеки сценарист.

• Процесът по създаването на сценария как протече – имахте ли чести срещи с автора на романа или след като го завършихте, му го представихте за одобрение?

Имахме много срещи. Когато човек работи по чужд текст, е задължително да се опита да запази оргиналния замисъл, оргиналния дух. И като диалог, и като структура, и като сюжет. От друга страна, романът е много обемен, а в киното трябва да се изгради компактна структура. Обсъждахме многократно предложенията, които имах за промени. Владо ги прие изключително радушно, даже ги насърчи, така че всичко което съм написал, е синхронизирано с неговите нови представи за собствения му роман.

• Филмът Ви „Авантюрата Хамлет“(2008 г., правен 9 години от 1999 г.)продължава да се показва в различни държави – от Англия до Узбекистан, от Израел до Австралия, и от САЩ до Бразилия! Как си обяснявате факта, че филма е акламиран в света, а в България като чели никой не говори за него?

Обяснявам си го с неговата жанрова хибридност. За хибридно кино започна да се говори едва в последните две-три години… „Авантюрата Хамлет“ е едновременно игрален и документален филм, върху експериментална философска и танцово-театрална трактовка на сюжета на Шекспировата пиеса. Без никакви претенции, ще си позволя да го сравня с филми като „Изгубени в Ла Манча“ на Тери Гилиъм и „В търсене на Ричард“ на Ал Пачино. Поради тази причина, той е труден за възприемане и от аудиторията, и от фестивалните селекционери. Но пък не напразно си има собствен животвече 10 години. Може би се появи твърде рано. Даже в момента замислям евентуална втора част на филма, в която ще станат известни факти, които ще осветлят първата част по съвсем различен начин…

• Вярно ли е, че наградите в България се раздават с „връзки“, чрез лобиране, високоплатени ПР кампании и криворазбрана представа за престиж. Не е ли по-голямо разочарованието на публиката след това, като предварително в медийното пространство се набива колко „велик“ е съответния филм?

Категорично не съм съгласен с това твърдение. Смятам, че много пъти наградите се раздават заслужено и по достойнство. Многократно съм бил член на журита, и никога в журитата, в които съм бил, не е имало такава ситуация. Факт е, че в някои международни журита има много по-голямо лобиране и много по-големи политически пристрастия отколкото при журитата в България. И ми се е налагало да правя компромиси в международни журита, на престижни фестивали, но не и в български журита.

• Много от филмите в България през последните години саи с големи претенции, обявявани са за „събития“, „накичени“ с множество награди, въпреки това имат много малка аудитория, преобладават депресарски и протяжни залитания, с претенцията че се прави „високо“ и „голямо“ изкуство. Кои филми бихте отличили, с конкретни имена и автори, за успешни и принципно важни за българското кино? И кои, като неуспешни?

Българското кино е в подем и това не бива да се омаловажава. Има стойностни филми, които са и зрителски ориентирани. В това отношение, бих посочил току-що излезлият по екраните филм на Илиян Джевелеков „Вездесъщият“, „Каръци“ на Ивайло Христов, както и „Слава“ и „Урок“ на тандема Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Всякакво вестникарско споменаване на заглавия с етикета „неуспешни“ обаче води единствено до ненужно разпалване на омраза и отмъстителност. В България рядко някой приема спокойно дори градивната критика, така че нямам никакво желание да споделям в медийното пространствокъм кои заглавия имам претенции, защото тук няма как да защитя и обоснова позицията си. Това изисква време и спокойствие.

• Покойният кинорежисьор и сценарист – проф. Владислав Икономов твърдеше: „Бездарниците са по-работливи, по-пробивни, по-нахални, по-нахакани, те умора нямат, те са готови Витоша да преместят и Пирин да срутят, за да ти таковат фамилията. Защото ти ги дразниш, минаваш, има те. Дали си по-висок от тях, дали си по-умен, дали си по-къдрав, дали си по-талантлив, дали някоя те е харесала теб, а не него, той мамицата ти ще разкатае – на тебе и на света. Защото на него светът му пречи, но той това няма да го признае, той вечно е онеправдан. “Като педагог и в България и в международен мащаб, лесно ли успявате да разграничите таланта от талантеца? И как се справяте с наплива на маниаците и графоманите в изкуството?

За съжаление, Владо Икономов е бил прав – маниацитеи графоманите стават все повече, и трудно човек може да се справи с тях. Те се появяват още на кандидат-студентско равнище инашите комисии са поставени пред задачатада отсеят наистина талантливия човек от човека, който има „талантец“, както го е казал прекрасно моят учител и приятел – проф. Владислав Икономов. Трудно е да се разграничат талантът и талантецът, защото последният се маскира добре, мимикрира прекрасно, и понякога може да заблуди дори добри познавачи.От друга страна обаче, ще кажа нещо, което многократно съм заявявал и публично в последните години: докатосъм преподавател, в случая – и Ректор, ще направя всичко възможно в НАТФИЗ да не влизат хора, които имат негативно чувство към света, които са изпълнени с омраза, злоба, завист, кариеризъм. Това е в разрез с темата за възвеличаването на таланта и обругаването на талантеца, защото от тази гледна точка, съм склонен да приема хора дори с по-малко талант, отколкото да приема изключително талантливиязлодей. Българското кино, българската телевизия, българското изкуство, напоследък сепонапълниха с талантливи злодеи!И в голяма степен, виновни за това сме и ние, преподавателите. Нали тъкмо ние сме стимулирали навлизането в изкуството на тези хора?!Нали ние сме ги приели, ние сме ги обучили, ние сме ги поощрили, ние сме ги развили?!Да, те действително са имали истински талант, но днес част от тях си позволяват да се държат с колегите си, със зрителите си, и с изкуството арогантно, самовлюбено, нагло. В този смисъл, българската действителност не е по-различна от Холивуд. Само дето нещата са на по-махленско ниво.

• Ще цитирам още една мисъл на проф. Икономов: „Няма такава страна, която да скрие копелетата на бездарието, на кражбата, на насилието, на късогледството, на националната и лична слепота.“ Според вас, как талантливият, но скромен творец може да се справи с „копелетата на бездарието“ в съвременна България?

Талантливият и скромен творец има само три изхода. Първият изход е да избяга. И голямата част от тях го направиха. Вторият изход е да се скрие в себе си, т. е. вътрешната емиграция – дазамълчи и да се опитва да оцелява в собствения си свят. Които не избягаха във външна емиграция, отдавна са във вътрешна. Третият изход e – катоДон Кихот – дасе опитва да се бори с вятърните мелници докрай, и да умре по същия трагически начин като рицарят от Ла Манча. Тези, които защитаваме този вариант на живот, май останахме най-малко, и за съжаление, ще последваме изцяло съдбата на Дон Кихот.

Едно интервю на Светлана Терзиева – Сесил