В търсене на изгубените българи
Най-българският концерт през очилата на един моден букер, журналист, ПР и светски хорникьор след авторския концерт на Николина Чакърдъкова
Все още нямам очила, за което съм благодарен. Виждам отлично, но имам едни въображаеми, на които от доста години постявам „филтри“ с различни оптични характеристики. Филтри изкривяващи реалността. Филтри пречупени през призмата на моята среда и всичко изкуствено, което е част от нея.
Един свят на показността, лукса, популярните личности, повърхностно красивите и богати хора. Богати на пари и вещи, но душевно бедни. Толкова бедни, че ако си плащаха храната с душите, щяха да умрат от глад. Богати и карасиви, но не колкото тези, които видях през вечертта на 11.12 в зала Арена Армеец на коцерта на Николина Чакърдъкова. Богати на приятели, на емоции и истинско щастие. Излъчващи красота, позитивизъм и душевна чистота. Едни все повече изчезващи добродетели в забързаното ни ежедневие…
Честно казано не познавах добре творчеството на Николина Чакърдъкова. За мен тя бе просто народна певица, която хората много обичат. Един от нейните почитателите се оказа моят баща и така се отзовах на концерт, на който отидох резервиран, със задръжки и с твърдото убеждение, че просто си губя времето.
Още с влизането в залата се изненадах колко много хора бяха дошли. Благодарение на работата си, съм имал удоволствието често да посещавам различни концерти в Арена Армеец. Факт е, че малцина са изпълнителите, които са успявали да съберат такава аудитория, а още по- малко са тези, които са я пълнили до краен предел. Да не говорим, че това е един необикновен тип публика, която всякаш няма нищо общо с хората от заобикалящата ни мрачна действителност.
Когато спектакалът започна, на огромния екран, прожектираните цитати на известни български патриоти ме накараха да се усмихна. Веднага след това обаче мрачни мисли смениха изражението ми, защото възникна един болезнен за мен въпрос – защо дори и частица от тези велики личности, техните дела и творчество, липсват в душите на съвременните българи?
„О, неразумни Юроде, поради что се срамиш да се наречеш Българин” – Паисий Хилендарски
„Ако печеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си” – Васил Левски
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” – Христо Ботев
„Всичко българско и родно, любя, тача и милея” – Иван Вазов
Патриотичните разсъждения ме натъжиха и ме накараха да наведа глава от загуба на вяра, защото бях сигурен, че съм един от малцината в нашето общество, които имат подобни терзания.
Но след като Николина Чакърдъкова излезе на впечатляващата сцена с огромни екрани, главозамайващи декори, 4д проектори, лазери и десетки талантливи музиканти и танцьори, надигнах глава.
Именно тогава мощните прожектори осветиха лъчезарните лица на многохилядната публика и изведнъж нещо ми подсказа, че именно това са онези истински родолюбци, които смятах за изгубени. Настроението ми коренно се промени, когато народната певица започна с първата си песен.
Любов и възторженост излъчваха лицата на зрителите вперили очи в сцената. Те я обожаваха, но не по онзи изкуствен начин, по който се обича една модерна и комерсиална певица. Тези хора бяха влюбени в нея и музиката й от сърце и това определено се усещаше.
Появата на Чакърдъкова ми напомни за една сцена от филма „Парфюмът“, в която главният герой след като отвори малко шишенце с парфюм-елексир, хората около него бяха като омагьосани от любов и щастие.
Изведнъж залата се изпълни с позитивна енергия, която повличаше като лавина всеки един от присъстващите. Докато аз седях шокиран, наблюдавах как хората ставаха от местата си и се хаваща на хорото, което се изви из цялата зала.
Десетки верни почитатели на Николина и българската музика бяха дошли в народни носии.
Без да се колебаят много, те повеждаха хорото с българското знаме в ръка, като призоваваха всеки де се стане и покаже любовта към родния фолклор.
Хората танцуваха на всяка песен в продължение на 3 часа, в които енергичната Николина направи само една пауза и то само, за да се премести в другата част на залата, където да уважи и по-отдалечените си почитатели.
Без да се усетя скоро вибрирах на тяхната честота. Аз усещах вълнението им и бях заразен от тяхното щастие.
Ето, че случайно се оказах на най-българският концерт, на който някога съм присъствал.
Концерт, на който дори децата знаеха текстовете на всяка една от народните ни песни. Онези истински българчета, които отвратени от циничните песни на някои разголени фолкпевици с просташки текстове в песните си, се наслаждаваха на изконните български песни, които всеки един от нас трябва да знае и цени.
Концерт, на който размера на усмивката по лицата на хората, не съответстваше на външата им красота или финансов статус.
Концерт, на който хората не изпълваха залата с малките светещи екранчета на смартфоните си, защото просто искаха да се насладят на момента с цялото си внимание и сърце.
Концерт, на който хората ставаха от местата си да танцуват, зарязвайки личните си вещи без да се притесняват. Напоследък хората са толкова наплашени от кражби, че няма случай, в който на публични събирания от този тип, някои да оставя вещите си без надзор. Но тази вечер беше различна. Там нямаше и помен от хора със задни мисли.
Концерт, на който дори зрителите от ВИП ложите се забавляваха и танцуваха от сърце. Там, където по неписано правило, тези „специални“ личности трябваше да са премерени и да не се влияят от еуфорията на тълпата. Но необикновенната енергия, която се носеше в залата бе толкова силна, че „премаза“ не само огражденията на ВИП-а, но и задръжките на самите ВИП-аджии. Тази вечер разположения на високо ВИП сектор не беше нищо повече от една съвкупност от различни геометрични точки в пространството.
Концерт, на който малки и големи танцуваха до колене в разпилени любов и щастие, а не във фасове и салфетки за 1700лв.
Концерт, на чийто финал повече от 13 000 просълзени зрители станаха на крака и запяха българският химн с ръка на сърце.
Новините, които ми се налага да следя всеки ден, начумерените лица по улиците, негативните и изкуствени хора, с които общувам често и неразделните от моята работа – лицемерие, егоцентризъм, омраза, алчност, похот, завист, горделивост, поставяха различни филтри на въображаемите ми очила. Тази пречупена реалност беше причината да повярвам, че българското у хората си е заминало завинаги.
След всичко това, на което станах свидетел, се почуствах спокоен и истински щастлив, защото в тези хора разпознах духа на истинските българи. Онези родолюбци, които мислех за изгубени.
Почуствах се като корабокрушенец насред морската шир, който в далечината зърва кътче земя и възвръща сякаш потъналата в дълбините на океана надежда.
Този незабравим спектакъл ме накара да се събудя от кошмара на заблудата и така разбрах, че българското е в сърцата на много хора, които за съжаление по една или друга причина нямам честта да познавам.
Потопен в атмосферата създадена от магнетичната певица, фолклорната музика, енергията на хората, сценичните ефекти, прекрасните природни забележителности на Бълагрия, които често се появяваха на големите екрани, аз се почуствах така щастлив, както не съм бил на никой от десетките концерти в тази зала, и на нито едно светско събитие.
Концертът, който беше различен от лъскавите партита, за които хората тръгват облечени в скъпи дрехи и с предварително подготвен сценарий на поведение, за да изиграят поредната си фалшива роля пред останалите „актьори“.
Там, където лицемерието е толкова заразяващо, колкото беше позитивната енергия на този спектакъл. Енергия, която вдъхна надежда за бъдещето ни като нация и промени завинаги гледаната точка на един светски „слуга“ като мен, който се замисли дали пък не е поел по грешния път в живота си.
И.Г.
