„Кой да знае?“ – забавен гид в света на познанието
Кой да знае?
Умира ли се от разбито сърце? Защо на жирафите не им се завива свят? Кой е измислил нарязания хляб?
Бъдете сред най-забавните приказливци в служебните почивки, сред най-начетените на приятелски събирания и сред най-умните на коктейлното парти. Независимо дали се опитвате да впечатлите колегите си или просто се нуждаете от попълване на общата култура, „Кой да знае?” е книгата за вас. Тези истории могат да изненадат и удовлетворят дори най-запалените любители на интересни факти. Книгата обхваща всякакви сфери – от фактите за чумата през Средновековието и за архитектурата в Рим, през малко известните хобита и привички на известните писатели, та до менюто на Международната космическа станция. Със забавните тестове в края на всеки раздел за нула време ще се сдобиете с реноме на всестранно развита личност. Събудете ума си с този сборник, който ще ви накара да възкликнете: „Кой да знае?”
Сара Хърман е британска писателка, редакторка и търсачка на любопитни факти. Работила е за списанията TotalFilm, StarWarsInsider и за официалните страници на няколко телевизионни сериала, включително „Изгубени”, „Анатомията на Грей”, „Торчууд” и „От местопрестъплението”. Хърман е била редактор на редица други издания, като TheIngénue, TheLab Magazine и GetFresh!. Автор е на книги за LEGO, на TheClassicGuide to FamousAssassinations [„Класическият гид на прочутите покушения“] и други. Живее в Норич, Англия.
***
Хората с широка обща култура винаги будят възхищение. Ако не успявате да четете толкова, колкото ви се иска обаче, или пък нямате време за бързи справки в интернет, този кратък наръчник ще ви даде не само отговори, но и ясни обяснения какво, къде и защо се е случило нещо. Разбира се, в никакъв случай идеята не е да намалите четенето; напротив, надяваме се тази книга да ви провокира към още любопитни въпроси, а след като прочетете някои от включените отговори, да възкликнете „Кой да знае!“.
Акцентът в този наръчник по любознателност е не просто да съобщи за даден факт или явление, а и да разшири представите ви в съответната област и да ви накара да запомните обяснението. Затова в края на всеки раздел – Време и климат, Здраве и медицина, Животни и растения, Древна история, Храна и напитки, Литература, География, Химия, Кино и театър, Космически пътувания – има кратък въпросник, който да ви държи във форма. В следващите раздели ще бъдете изправени пред интересни факти за бурно време, за анатомични функции, за изключителни произведения на изкуството и за удивителни растения. Ще пътувате назад във времето до земите на древни народи, ще разберете повече за живота на някои творци, ще сложите защитните си очила за малко класически експерименти. И ако всичко това не ви стига, направете околосветско пътешествие, осведомете се за произхода на редица спортове и достигнете границите на Галактиката!
В „Кой да знае?“ можете да четете непоследователно. Питали ли сте се дали е завършена Менделеевата таблица? А какво необичайно нещо е държал в кабинета си писателят Владимир Набоков? А ще повярвате ли, че закопчалката на сутиена е измислена и патентована от… Марк Твен? Сред включените 130 въпроса ще намерите традиционни и нестандартни теми, които вълнуват явно или подсъзнателно наистина широк кръг хора. Всеки от нас се е питал защо прозявката е заразителна или какво показва цветът на очите ни, защо фламингото застава на един крак, защо плачем, когато режем лук или пък дали шоколадът е панацея. От друга страна, в „Кой да знае?“ ще намерите кратки, но запомнящи се интересни обяснения на по научни въпроси като например за дългогодишната традиция у швейцарците, свързана със снежните човеци; защо в Атлантика няма тайфуни, а торнада; че една от игрите при древните ацтеки наподобява днешното „Не се сърди, човече“ и др. А някои от провокациите са направо пикантни като: имало ли е фантом в Парижката опера; живял ли е някой в Айфеловата кула или какви шеги и трикове е погаждал легендарният детски писател Д-р Сюс на издателите си, за да ги държи нащрек.
За финал ще споделим две интересни истории: защо режисьорите са искали от Брус Лий да удря по бавно и получавали ли са римските войници заплата във вид на сол.
ЗАЩО РЕЖИСЬОРИТЕ СА ИСКАЛИ ОТ БРУС ЛИЙ ДА УДРЯ ПО БАВНО?
Първата голяма роля на Брус Лий е на помощника Като от телевизионния сериал „Зеленият стършел“. Бойните умения, които демонстрира през 1964 г. на международни състезания по карате, впечатляват продуцентите. На тях обаче не им хрумва, че Лий е твърде бърз, за да бъде сниман.
Светкавични удари
В първите заснети кадри Брус Лий нанася мълниеносни удари, но изглежда така, сякаш стои неподвижно, докато противниците му падат наоколо като посечени. Оказва се, че е твърде бърз за тогавашните камери. Налага се да го помолят да забави движенията си, за да може „размазването“ да бъде проследено върху лентата. След това кадрите са обработени допълнително, така че зрителите да виждат самите удари. Да, толкова бърз е бил Брус Лий! Филми като „Пътят на дракона“ (1972 ) и „Драконът идва“ (1973) , в които той разкрива бойните си умения, го превръщат в звезда.
Крадецът на монети
Бързината на Лий става легенда, допълнително подсилена от факта, че той умира само на 32, преди да достигне апогея на филмовата си кариера. Сред забавните номера, с който го помнят, е грабването на монета от нечия ръка, което той правел толкова бързо, че хората едва забелязвали какво се е случило. Брус Лий заставал на 1–1,5 м от доброволеца и му казвал да свие юмрука си, когато го забележи да прави движение. След миг човекът виждал друга пара върху дланта си, а неговата била у Лий – невъзмутимо стоящ на първоначалната си позиция, сякаш нищо не се е случило.
ПОЛУЧАВАЛИ ЛИ СА РИМСКИТЕ ВОЙНИЦИ ЗАПЛАТА ВЪВ ВИД НА СОЛ?
Думата salarium се появява в Римската империя по време на управлението на Октавиан Август. Означава „заплата“ или всичко, от което се нужда е човек, за да оцелее. Произлизаща от латинската дума за сол – sal, тя е била важна за живота в империята. Но дали наистина на римските войници са плащали със сол, вместо с пари?
Натура и кеш
Салариумът се полагал на войниците, военните чиновници и провинциалните управници, покривайки всичките и мнужди – облекло, оръжие и храна, включително сол. Бойците не
купували тези стоки, а вместо това цената им се приспадала от салариума. Останалото (обикновено около20%), получавали в монети, които харчели, както намерят за добре.
Цената на солта
Първият голям римски път – Via Salaria, свързва Рим с богатото на сол Адриатическо море. Солта била стока с контролирана от управниците на империята цена – повишавали я при нужда от пари за водене на война, после я връщали на предходните нива, такачедоринай-беднитехорадамогатдаси я позволят. Товарели суровината на каруци и по едноименния път я разпространявали из цялата държава.
Солта не била просто хранителна подправка и консервант (вж. по-долу), но и антисептик – нейното име се свързва с това на римската богиня на здравето Салус. А също и валута!
Катон Млади (95 г. пр.Хр.–46 г. прХр. ), политик от времето на Римската република, давал по около 20 г сол на ден на робите си. Едвали някой е изяждал такова количество, вероятно част от нея е била за продажба. Освен това се предполага, че някои роби са били
Търгувани срещу сол. Английската поговорка „Солта му си струва“ (буквален превод), вероятно се корени в тази практика. По-късни препратки в Библията също изтъкват високата стойност на суровината. В „Евангелие от Матей“ Исус казва на учениците си:
„Вие сте солта на Земята!“, за да изтъкне колко са му били скъпи.
Солен език
Sal е корен на много латински думи и фрази – още едно потвърждение за значението на солта в бита. Така например „салата“ означава „осолени неща“, поради подправянето на зеленчуците. Солта била свързвана и с плодовитостта, вероятно защото морските риби
отдавна са известни с това, че дават много по-многобройно потомство от сухоземните животни. Римляните употребявали думата salax („салакс“) за влюбен мъж – буквално „в осолено състояние“.
Още е безсолно
Поради консервиращото си действие солта имала важно място в римската кухня. Солта се предлагала в различни форми – имало златисто оцветени соли от Кападокия в Централна Турция и дори тъмни варианти, абсорбирали аромати от изсушена дървесина. Римляните консумирали големи количества от суровината, дори за съвременните ни силно „осолени“ стандарти. Една от рецептите в „Апициус“ – колекция от римски готварски рецепти, вероятно съставена през IV–V век, препоръчва прасе сукалче да се сготви в гърне със сол, равняваща се на собственото му тегло.
